Хиперфагия. Преяждането като болест

Често хората се питат кога преяждането се превръща в болестно състояние, или хранително разстройство. Науката има отговор за това. Болестното преяждане е психическо заболяване и се означава като хиперфагия. При това състояние основният проблем е системно преяждане, без възможност да се спре и най-често това не е провокирано от глад. Храненето е емоционално, количеставата храна, които изяжда срадащия са огромни и често са съпроводени със стомашно чревни болки. Някои го сравняват с булимията. Това може би е най-честото хранително разстройство.

Хиперфагията често се описва като отличителен белег на група наследствени разстройства, свързани със затлъстяването.

За хиперфагия говорим  понякога и при иначе здрави възрастни, някои от които затлъстяват с времето. Пише в доклада на група учени:

https://doi.org/10.1002/oby.20646

Преяждането може да присъства и при липса на физиологичен глад. Загубата на контрол над приема на храна е част от официално дефинираното „разстройство на преяждането“.  Когато решим да категоризираме поведението на преяждане по континуум на тежестта на патологията на хранене, виждаме последователност, започваща с преяждане / пируване и след това преминавайки към хранене при липса на физиологичен глад, загуба на контрол над храненето, преяждане и накрая екстремна форма на преяждане, хиперфагия. 

Условия, които често се включват, когато се използва терминът хиперфагия, включват разстройство на преяждане, хормонални дисбаланси като излишък от глюкокортикоиди, лептинови сигнални аномалии, синдроми, свързани със затлъстяването и когнитивното увреждане (напр. Синдром на Прадер – Вили).

Има няколко подхода, често използвани за описване на хиперфагия:

• Чрез количествено определяне на „преяждането“ като енергиен прием спрямо контролна група; хранене над количество, предвидено за размера на тялото и състава на тялото; и оценка на приема на храна преди и след лечение (напр. преди и след хората с дефицит на лептин се дава рекомбинантен лептин);
• Относително на контролна група, чрез оценка на „глада“ (например, с визуални аналогови скали при пациенти с Синдром на Прадер – Вили и контролни групи); време за достигане на насищане спрямо контролна група; и продължителност на ситостта;
• Измерване на заетостта с храна или „хиперфагичен драйв“; поведение, търсещо храна (напр. нощно хранене и т.н.); и
• Оценка на психологически симптоми като дистрес и функционално увреждане.

Учените, работещи в тази област, често са фокусирани върху един аспект на по-големия проблем с хиперфагията и оценяват: заетостта с храна; търсене на храна; нарушена ситост; психически дистрес; хранене при липса на глад; и преяждане.

Хиперфагията е навсякъде

В днешното общество храната е навсякъде. Социалните събития, пазаруванията, училищата и работните места имат храна на всяка крачка. 

Хиперфагията е безпощадна

Човек със Синдрома на Прадер-Вили винаги мисли за храна. Както каза 7-годишният Мат, „ Опитвам се и се опитвам, но ръката ми стига в хладилника и не мога да го спра!“ Планирайки със сигурност да остане крачка пред най-добрия надзорник, човек със Синдром на Прадер-Вилие е циклоптично фокусиран върху храната. Вълнението от нова работа или ново училище е много истинска емоция. Радостта обаче бързо ще бъде подкопана от търсенето на храна. Винаги ненаситен, винаги отпред и в центъра на човек със Синдром на Прадер-Вили, търсенето на храна е от първостепенно значение.

Хиперфагията е огромна тежест

Екстремното денонощно търсене на храна създава стрес върху семействата и системите за подкрепа, което е изключително и уникално в света с увреждания . Това е още по-голяма тежест за детето или възрастния със синдрома.

Хиперфагията е животозастрашаваща

Хората със Синдром на Прадер-Вили също са натоварени с ниска енергийна нужда, свързана с по-ниска мускулна маса, бавен метаболизъм и намалена физическа активност. Разходът на енергия може да бъде намален с 40% до 70% при лица, лекувани с хормон на растежа със Синдром на Прадер-Вили, в сравнение с контролите без затлъстяване. Поддържащите диети обикновено позволяват само 800– 1200 калории на ден. Всеки прием над това ниво може да доведе до наддаване на тегло. Не е необичайно човек с този синдром, който живее в контролирана среда на групов дом, да наддаде двадесет килограма след като се прибере у дома за една седмица. При това в дом със семейство, знаещо, усърдно и контролиращо храната чрез управление на ограничена диета и заключени шкафове. Включително с абсолютен, пълен контрол върху достъпа до храна, заключени хладилници и килери, както и планирани менюта.

Хиперфагията е безмилостната, непреодолима, животозастрашаваща сила.

Тя осъжда хората със Синдром на Прадер-Вили на самотен живот изпълнен с контрол и ограничения. Като им отказва възможността да постигнат каквато и да е независимост или реализация на мечтите си. Джон Хъдсън Саймън написа следното малко преди смъртта си: „Баща ми беше лекар, а майка ми медицинска сестра. Ако остенах сам, бих изял всичко, което мога. Бих мислил за храна през цялото време, храната е навсякъде – по телевизията, в училище, у дома и в нежеланата поща. Дори щях да скрия храна и да открадна храна, която принадлежи на моите братя и сестри. Нямах контрол. Усещах как остри зъби се разкъсват по корема ми като пирани – и все още го правя. Знам, че имам нужда някой да държи шкафовете заключени и имам нужда някой да ме държи активен, за да контролирам теглото си. Искам да се забавлявам в живота си. Имам право да имам същите ИЗБОРИ в живота, които и вие. “

Хиперфагията в със Синдром на Прадер-Вили е прозорецът на възможностите за изследователите да изучават пъзела за контрол и регулиране на апетита. За семействата със Синдром на Прадер-Вили това е заключената врата към свобода, независимост и по-добро качество на живот.